На лов за мечти

Много е странно усещането да си турист в града, в който живееш. Казвам го от опит. Вече втора седмица пътувам в Лондонското метро и деликатно наблюдавам хората около себе си – костюмар с изтъркани маратонки, пенсионер с айпад, ученичка с цикламена коса и драматичен грим. В 6 сутринта. Всеки е потънал в собствения си свят. Всеки пътува сам. И всички те са от различна националност, с различен цвят на кожата и определено с различни интереси. Сигурно и аз им се струвам странна, както и е сигурно, че след време никой няма да ми изглежда странен, защото ще съм свикнала с колорита и многообразието на този космополитен, мултинационален град.

Истината е, че тук се чувствам повече от добре. Чувствам се като вкъщи. Спомням си, че преместването ми в София преди 5 години беше доста по-стресиращ процес. Сега нещата се случват някак си естествено и от самосебе си. Дали това се дължи на факта, че съм с любимия човек или че изживявам един от онези “once in a lifetime” моменти, не знам, но определено не усещам, че съм на 2000км от дома. Или поне не още.

Имахме голям късмет с квартирата, която успяхме да си резервираме от България и не се наложи да обикаляме по огледи и да се занимаваме с агенции. Кацнахме, разопаковахме багажа, почистихме и подредихме и следващите дни отделихме за туристическо-опознавателни разходки. Кварталът, в който живеем, е много спокоен и приятен. Близо сме до метро станция и времето, за което стигам до училище, е не повече от 45 минути. Независимо по кое време отивам.

Свикнах да си нося чадър. Да ставам по тъмно. Да говоря цял ден само на английски. Да се оглеждам първо на дясно. Да разбирам акцента на индийците. Да срещам българи на всяка крачка и по всяко време (кой би предположим, че сме толкова много). Да пресичам на червено (мамо, не чети), но в своя защита ще кажа, че има нещо сериозно сбъркано в принципа на работа на лондонските светофари. Единственото нещо, с което не мога да свикна и не знам дали някога ще успея, са двете различни кранчета за топла и студена вода. Хелоу, в 21 век живеем, трябва ли да напомням?!

Свикнах и с малкото студио, в което живеем и дори го намирам за доста уютно. Опитвам се единствено да не мисля за голямата кухня, която оставих в България, но поне Kitchen aid-а няма да ми липсва, тъй като има доста негови братя и сестри в училище 🙂

Като стана дума за училището, трябва да кажа, че всичко, което успях да науча и да видя до момента, надминава и най-големите ми очаквания. Не знам дали бих могла с думи да опиша всичко, защото човек трябва да усети атмосферата, която витае, за да разбере, какво имам предвид. Или най-малкото – аромата на прясно изпечени кроасани, който се разнася из коридорите 🙂

Всичко, абсолютно всичко е на изключително високо ниво, като започнем на системата за сигурност, включваща пропуск с пръстов отпечатък, минем през техническата страна на нещата – по-голямата част от оборудването в кухните и пекарните не съм виждала дори и на снимка, и стигнем до дисциплината, прецизността и професионализма на всички шеф-сладкари, от които имам честта да се уча.

Възможността да бъда на това прекрасно място и да изживявам мечтите си, дължа на семейството и родителите си и сигурно цял живот няма да ми стигне, за да им се отблагодаря за подкрепата, обичта и вярата, която имат в мен.

А на вас, скъпи приятели-читатели, се извинявам предварително, че вероятно ще настъпи една пауза в блога за неопределено време. Истината е, че тук нямам почти никакви кухненски пособия, с които да приготвям рецепти, а и всичко, което направим в училище, прибираме в кутии за вкъщи и със Слави се насищаме на сладко за доста време. Но да знаете, че съм тук, че чета коментарите ви, хвърлям по едно око на кулинарните блогове и че някога, незнайно кога, пак ще се появя.

П.П. Простете за нискокачествените снимки, но мобилните устройства не могат да се справям толкова добре, колкото добрия стар DSLR 🙂