Венеция през моя поглед

Казват, че Венеция е от онези туристически дестинации, в които или се влюбваш безвъзвратно, или оставаш силно разочарован. За щастие, аз се върнах от там единствено и само с положителни емоции и дълго време ще пазя спомена от изживяното. Мисля си, че когато човек предприема някакво пътуване, не трябва да крои стриктни планове или да си създава нереални очаквания, защото има опасност накрая да остане разочарован. Така направих аз. Оставих нещата да следват естествения си ход,наблюдавах и попивах като гъба всяка информация, всяка сцена, всяка красива картина, която погледа ми (моя и на обектива), успяха да запечатат.

Кликни върху снимките, за да ги видиш в по-голям размер.

С тази публикация нямам за цел да ви разказвам за историческите забележителности на Венеция и региона, за тях е писано много. Няма да крия, че не съм особено впечатлена от музеите, макар че дворецът на Доджите е място, което наистина си заслужава да бъде посетено. По-скоро искам да споделя онези неща, които ми направиха силно впечатление и заради които отново бих се върнала.
И понеже това е кулинарен блог, накрая ще ви представя и един вариант на паста-десерт 🙂

Първото нещо, с което човек се сблъсква, това са италианците. Горките, никак не им се отдава английския, но за сметка на това са толкова отзивчиви и готови да ти помогнат, че езиковата бариера бързо се стопява. Няма как да не те усмихне гледката на жестикулиращ човек, който се опитва да ти обясни по елементарен начин кое къде се намира, кои са най-хубавите неща, които можеш да видиш и къде е най-евтино да се яде.

Направи ми впечатление, че основния поток на туристи е всъщност от Италия, което е някак странно предвид популярността на дестинацията. Рядко чувахме реч, различна от италианската, а ако това се случеше – най-често долавяхме разговори на френски, испански и английски. И докато съм на тема туристи трябва да отбележа, че не ми се сториха толкова много, колкото очаквах да бъдат. Дори не ги усещах, докато не стъпихме на пл. Сан Марко, който наистина гъмжи от хора.

За жалост, Венеция не е успяла да се спаси от порока на популярността и е станала жертва на всички онези дребни “търговци”, продаващи всичко от чанти “Гучи” до някакво подобие на гумено топче, което се разпльоква, а след това отново възвръща формата си. Странното е, че общината може да налага такса на ресторантите, които изнасят масите си навън, но явно не може да се справи с този проблем.

Като споменах ресторантите, няма как да не споделя за първото ни хапване във Венеция, което беше такова разочарование, че почти се бяхме отказали да ядем отново пица. Та, въпросното подобие на пица представляваше дебело, недоопечено тесто, подгизнало от прекомерната употреба на бистър доматен сос. Моята Маргарита беше направо божествена спрямо пицата на Слави, включваща артишок, който той определи като кисело зеле.

За щастие, следващите ни срещи с италианската кухня бяха много добри – опитах наистина страхотна пица, божествени ньоки и различни морски ястия. Цените според мен бяха доста прилични, особено ако имаме предвид стандарта на живот там. Пиците и пастата варираха на цени от 7-12 евро, а за обяд най-често си поръчвахме тристепенно обедно меню за 15-16 евро. Изборът на салати, обаче, е доста беден а цени им започват от 10 и достигат до 18 евро.

Онова, което наистина не очаквах, бе липсата на малки италиански пекарни/сладкарнички, които предлагат различни десерти и тестени изделия. Масово се предлагат гигантски целувки, вид нуга (халва) и различни шоколадови пастички. Поне на пет места търсих каноли, но така и не успях да открия. Най-накрая намерих в една малка сладкарница на о. Бурано и след като ги опитах останах малко разочарована от крема, който мислех, че ще бъде направен от рикота, а той беше обикновен маслен крем. Обещах си, че ще дам отново шанс на канолите, като този път ще си ги направя сама. Само да видим откъде ще намеря формички.

Десертът, който наистина ме впечатли, беше сладоледа. Имайте предвид, че като цяло не съм фен на сладоледите, лятото хапвам по 1-2 пъти, колкото да отбележа сезона. Но италианския сладолед няма как да те остави безразличен. Самата му текстура е копринено мека, а вкусът – плътен и наситен. Сега като си спомня за сладоледа с черен шоколад, който ядох, ме е яд, че не опитах повече видове. Нищо, следващия път 🙂

Венеция е едно наистина вълшебно, романтично място, което всеки човек трябва да посети. Но ако трябва да съм искрена, онова, което направи пътуването ни толкова незабравимо, бяха островите Мурано и Бурано, особено последния. Бурано е малък остров, на около 40 минути (по вода) от Венеция, където всяка една къща е боядисана в различен цвят.

Посетихме го привечер, когато почти всички кафета и ресторанти затваряха, туристите бяха сведени до шепа народ, а единствените хора, които крачеха по улиците, бяха местните. Там можеш да се разхождиш по тесните улички, да помилваш домашна котка, да усетиш аромата на току що сварено кафе и да станеш свидетел на оживен разговор между италианки на средна възраст, докато симпатичен старец чете вестник на отворени врати, необезпокояван от никой. Тези хора дотолкова са свикнали с туристите, че не им прави впечатление или по-скоро те (ние) са станали част от ежедневието им, но аз въпреки това се чувствах неловко, навлизайки в личното им пространство.
Ако планирате екскурзия до Венеция, непременно се отбийте на това магнетично местенце – емоциите и усмивките са ви гарантирани.

Спирам до тук като се надявам, че снимките са достатъчно красноречиви. Макар и малко и макар отбрани, те казват повече от хиляди думи. Не че Венеция може да се опише. Пожелавам ви да я усетите дори по-хубава, отколкото я усетих аз.

И за финал, една импровизирана рецепта за десерт с паста и сос от дулсе де лече. Още щом зърнах тези панделки с какао, си казах, че трябва да ги купя и да ви ги покажа. Разбира се, всяка къса паста би била удачен заместител.

Паста с дулсе де лече и карамелизирани лешници

Продукти за 2 порции:
80г паста (фарфале)
4 чаени лъжици дулсе де лече (ползвам домашно направено)
шепа карамелизирани лешници
настърган бял шоколад за поръсване

Пастата се сварява с подсолена вода според указанията на опаковката.
Оцежда се добре и докато е още гореща се смесва с дулсе де лечето. Неговото количество е според личните ви предпочитания – ако не ви е достатъчно сладко, добавете повече.
Пастата се разпределя между две чинии, поръсва се с нарязани на едро карамелизирани лешници и настърган бял шоколад.
Консумира се топла.