Талантът и хората

От скоро, има няма половин година, започнах да се интересувам от кулинария. Истината е, че макар и нескромно да звучи, ми се отдава Спомням си първата си пилешка супа, приготвена миналата есен с леки напътствия от страна на мама и с много старание от мен. Тогава Слави си облиза пръстите и не можа да повярва, че за първи път приготвям супа. Следваха пилешки пържолки, лазаня, сладкиши, всякакви закуски и дребни шоколадови изкушения. И всичките неща се получаваха толкова лесно, че не можех да повярвам защо някои хора смятат готвенето за трудно. Е, добре де, признавам си, че имам една издънка Веднъж приготвих яхния от замразен зелен боб, който директно отиде в тоалета. Слави още ми го натяква! А вината, реално, не бе моя, но няма да се оправдавам.
Когато в началото на лятото случайно попаднах на различни кулинарни блогове и по-специално на Димитрана, моята вдъхновителка за тортоправене, се влюбих от пръв поглед в изкуството да превръщаш храната в красота. Малките детайли, цветовото съотношение, идеята, която влагаш в това, което правиш – все неща, които изискват талант и много, много опит. Дотогава дори не съм си представяла, че съществуват подобни неща и че е възможно и ти да опиташ. Осъзнах, че имам още мнооооого, много да уча, което не ме плаши, а напротив – кара ме да се чувствам нетърпелива и още по-запалена.

Следва моята голяма дилема – талантът вроден ли е, или се придобива?

Много спорих с майка ми и други роднини, които упорито твърдят, че на мен ми се отдава готвенето, защото баба ми е била сладкарка. Добре, бих се съгласила, ако поне за кратко се бях докоснала до таланта й, ако я бях наблюдавала, ако бях попивала знанията й, ако ме беше научила на всички неща, които знае. Да, ама не! Истината е съвсем друга. Тази жена, може да е била много талантлива и аз по никакъв начин не успорвам това, но не мога да се съглася, че дължа дори частица от нещата, които съм постигала, на нея. Сестра ми винаги е била много по-остра и много по-крайна, що се отнася до баща ми и роднините ни от негова страна, а аз винаги съм се старала да си премълчавам. Е, този път ми е трудно. Как да се съглася, че дължа “таланта си” (не ми се иска да го наричам така, защото реално не смятам нещата, които правя, за нещо кой знае какво) на жена, която най-малкото не съм виждала от най-малко 5 години.
Истината е, че дължа много, много, много повече на всички онези прекрасни хора, които никога не са ми отказвали помощ, макар и да не ме познават. Това са жени, които имат златни ръца и още по-златни сърца! Можете да погледне списъка ми с приятелски блогове, там има малка част от всички онези българки, които доказват със всеки следващ ден таланта си, не само в кухнята, но и в живота.
Изобщо, човекът е толкова упорито създание, че стига да поиска и да си постави цел, е способен на много повече, отколкото си представя. Постоянството и непрекъснатия стремеж към знания са основни за успеха, независимо в каква сфера работим и от какви неща се интересуваме. Ако усетиш, че ти се отдава рисуването, или пеенето, но не развиеш влечението си, не работиш усилено и непрестанно, то няма да се превърне в талант, а ще си остане просто хоби, което си захвърлил след втория ден. И в този ред на мисли, все си мисля, че ако съпоставим двама души – единият, който рисува далеч по-хубаво от другия, но не влага старанието и упоритостта на не толкова талантливия, то мисля, че не само за мен е ясен крайния резултат.

Та, след всички тези разпокъсани мисли на едно 21 годишно момиче, ти, скъпи читателю, как смяташ – талантът вроден ли е, или се придобива?