Прошарена любов

В светлата кухня се разнасяше аромат на липов чай и препечени филийки. Слънцето се опитваше да се усмихне през тъмните облаци, но те усърдно бяха решили, че днес не е време за разходки. Мария беше станала рано тази сутрин, доста по-рано от обичайното. Усещаше някакво странно напрежение, нещо като камък, който й тежеше и не знаеше как да се отърве от него. Седна на верандата и отпи глътка чай. Сухите есенни листа танцуваха по паважа и едно от тях падна върху масата. Мария го взе в ръката си, но то беше толкова сухо, че се счупи още с първото докосване. Тя го смачка и тежко въздъхна.

Влизайки вътре, тя видя отражението си върху стъкления прозорец. Прекрасните кестеняви къдрици през годините бяха заместени от прошарени, леки вълни, които се спускаха по слабите й рамена. В черните й очи вече не се виждаше онзи блясък, бе останал само блед отпечатък, слабо напомнящ за себе си. Времето бе оставило непоправими белези по лицето й – кожата й беше придобила сивкав отенък, а бръчките около усните й правеха усмивката й тъжна и унила. Побърза, за да избегне по-дълга среща с грозното отражение и затвори вратата след себе си.

В малката й гарсониера времето сякаш бе спряло. Мебелите от масивно дърво бяха стари, но запазени, а по цялата перфектно изчистена секция бяха наредени снимки от 1975-та. Мария извади една зелена кутия и седна на мекото кресло. Отвори я и взе пожълтялото писмо, която стоеше вътре. От 30 години насам, нямаше и ден, в който тя да не го прочетеше. Буквите бяха избелели, но не и спомените.

Тя отново полетя през времето и се озова точно на същото място, точно преди 30 години. Беше облякла онази светло-синя рокля на бели точки, която той обожаваше, а той пък носеше любимата й зелена риза, зелена като очите му. Обичаше го. И той я обичаше. Онази есен, тя му каза, че никога, никого не е искала толкова силно, колкото иска него. Той я притисна силно до себе си и целуна устните й, така, както никога преди. Крояха планове за бъдещето, защото знаеха, защото бяха убедени, че бъдещето им принадлежи, че е само тяхно и че пътят им е общ. Никога, никога не бяха помислили, че някой може да застане между тях и да разбие на пух и прах красивите им мечти…

На следващата сутрин Мария намери писмо в пощенската кутия.

“Скъпа Мария,

пиша ти това писмо, защото няма да имам възможност да ти кажа всичко това.

Родителите ми ме пращат да уча далеч от тук, заминавам днес и не мога да те видя. Искаше ми се да мога да те целуна и прегърна. Чакай ме, ще се върна.

Твой, завинаги,

Томас”

Едрите сълзи се търкулната по меката й кожа и от този ден насетне, онзи блясък в очите й никога не се върна.Тя никога повече не го видя, но и никога не го забрави. Много мъже се опитваха да я спечелят, но кой би могъл да вземе нещо, което отдавна е отнето? Кой би могъл да открадне сърцето й, след като то отдавна принадлежеше на друг, завинаги…

Единствено това писмо й остана спомен от онази любов, която не успя да изтръгне от душата си цели 30 години. Единствено тези последни думи “Чакай ме, ще се върна” я караха отново и отново да се връща назад в спомените.

Тя избра живот на вечно чакане, на вечна надежда, на вечно страдание, но дълбоко в себе си вярваше, че любовта й не е била измама, че е истинска и че е онази, която идва веднъж в живота и след нея никога не си същия. След онзи ден, тя се промени и наистина не бе същата. Предпочете живот на самота, през такъв, споделен с не този, когото обича…

The End, version 1:

Тя избърса сълзите си и реши, че трябва да се махне от тази стая, от това място, което й напомняше за него и за всичко, което можеше да има, но й бе отнето. Грабна писмото, облече палтото си и излезе навън. Времето бе все така облачно, но тя видя как слънцето се бореше да прокрадне поне малък лъч светлина. Тъкмо отвори входната врата, когато се сблъска с него. Изтърва писмото, което държеше в ръката си и той понечи да го вдигне. И тогава погледите им се срещнаха, за първи път от 30 години насам. И тогава блясъкът в погледа й отново се роди, а неговите зелени очи я прегърнаха. Не чу много от това, което той й каза. Единствено последните му думи оставаха да звучат в съзнанието й  “Нали ти казах, че ще се върна”.

И после той я целуна…

The End, version 2

Мария за първи път от много години насам, прозря истината.. истината, че цял живот бе чакала невъзможната си любов и че нито надеждите, нито вечните й молитви ще променят съдбата. Въздъхна горчиво и отиде до кухненското шкафче. Отвори го и извади кутията с лекарства. Погледът й се спря на онези ужасни зелени хапчета, които лекарят й бе изписал за сърцето. В бурканчето имаше около 20-тина от тях, тя изсипа колкото можеше да побере в шепата си и ги глътна с помощта на чаша вода. Прибра всички неща по местата им, подреди кухничката си, поля цветята и след това се насочи към спалнята. Дръпна пердетата, за да може да вижда прокрадващото се слънце и легна кротко на леглото. Вдъхна за последен път от аромата на възглавницата с мирис на лавандула, същият който ползваше от 30 години насам и за последен път се усмихна на слънцето. В погледът й се виждаше лека тъга, но и спокойствие, което така и не успя да открие през целия си живот. После затвори очите си, чакайки той да я целуне… и повече никога не ги отвори…