Приказната Коледа

Декемврийското слънце нежно го погали с лъчите си и го обгърна с топла прегръдка. Ханс знаеше, че е време за ставане, но искаше още малко да се полюбува на красотата, нахлула в светлата стаичка. Погледна малкия оловен войник, който стоеше над камината и му се усмихна. От съседното помещение се чуваше звънката мелодия, идваща от обущарското чукче на баща му, а майка му още призори бе отишла на работа. На дървена масичка той видя сухо парче кекс и половин чаша мляко. Закуси набързо и отиде да помогне на баща си. По празниците хората често подаряваха на близките си нови обувки, или се сещаха да поправят старите си такива. Ето защо, баща му беше затрупан с работа и всякаква помощ беше добре дошла.

Беше Коледа и майка му се прибра по-рано от работа. Ръцете й бяха сухи и напукани от различните препарати, с които переше дрехите на богатите си клиенти. Още от вратата тя се усмихна, а синът й се хвърли в прегръдките й и целуна изморените й клепачи. Макар че живееха бедно, семейството им беше щастливо и сплотено – нещо, с което не всеки би могъл да се похвали. Възрастната жена бе купила голяма пуйка, която щеше да сложи на празничната трапеза, а съпругът й бе извадил бутилка червено вино, която пазеше за подобни случаи. Малките коледни лампички весело блещукаха, а ароматът на канела, който идваше от медените сладки, придаваше една необикновено уютна атмосфера на иначе малката им стаичка.

- Ханс, ще отидеш ли, до магазина, защото забравих да купя топъл хляб? – нежно го помоли майка му.

Момчето облече дебелото кожухче, нахлузи меката, пухена шапка и затвори вратата след себе си. Едрите сребристобели снежинки танцуваха по небесната шир, а лекият ветрец ги развяваше на всички посоки. Ханс се опитваше да избяга от тях, защото не искаше никоя да се докосне до него и да загине. Наивно вярваше, че можеше да промени съдбата им и му се искаше красотата на танца им да се запази във вечността. Той беше от онези деца, които все още не бяха загубили надеждата, че добротата и усмивките ще направят света по-приятен. Често си патеше от прекаления си оптимизъм и много хора се чудеха как все още не се е превърнал в поредното момче, изгубило безвъзвратно детството си. Момче, което не вярва в мечтите, в приказките, в любовта. Той жадуваше да срещне някой, на когото да споделя за необикновените, чудни същества, които го навестяваха нощем в съня му. Искаше да има приятел, с когото заедно да се усмихват, заедно да играят, заедно да обичат, заедно да мечтаят.

От пекарната се носеше аромат на прясно изпечен хляб и неустоимата миризма привличаше всеки минувач. След като си купи един, той беше готов да се върне вкъщи, където го чакаше скромна, но вкусна и топла вечеря. Минавайки за по-пряко през малката уличка зад пекарната, той чу от единия ъгъл детско хлипане. В първия миг се уплаши и реши да отмине, но нещо дълбоко в сърцето му го спря. Той приближи и видя малко русо момиченце, обвило дребното си телце със стари дрехи. Тя се беше свила на кълбо и палеше една след друга кибритени клечки. Големите й сини очи премигваха леко, а нослето й беше толкова червено, колкото скъсаният шал, увит около вратлето й. Ханс отиде при нея и я заговори:

- Здравей, как се казваш?

- Ани, а ти? – опита се да се усмихне и въпреки че студът беше сковал бузите й, очите й все още издаваха емоциите й.

- Защо стоиш тук? Коледа е, къде е семейството ти? – попита Ханс.

- Искаш ли да си купиш кибритени клечки? Купи си, моля те, татко няма да ме пусне вкъщи ако не продам поне три кутийки – каза през сълзи Ани.

- Не, няма да си купя. Но ще дойдеш с мен, никой не трябва да е сам на Коледа.

Ханс се приближи и я прегърна през рамо.

- Чакай – спря го Ани – не съм сама, тук съм с моите приятели.

Тя извади от джоба си бяла вълнена кърпичка и нежно я разтвори. Ханс с удивление видя най-малкото човече, което беше виждал. Върху ръката на Ани лежеше момиче, с размер на палец.

- Това е Палечка – представи я Ани – а това е Хари – посочвайки един кашон, в който кротко се беше сгушило едно грозно, сиво пате.

- Няма проблеми, идвай с мен, не искам да оставаш тук.

Ханс и Ани поеха по пътя към дома, заедно с малката Палечка и Хари. Беше се стъмнило и майка му със сигурност беше притеснена. Той дори за миг не помисли, че родителите му биха било против Коледните му приятели.

Момчето тихо отвори вратата и изтупа снега от косата си. Ани носеше пухкавата му шапка и влизайки, я остави на закачалката. Навсякъде ухаеше на печена пуйка, а огънят от камината грееше силно и стопли за секунди замръзналите им ръце.

- Мамо, тате, водя ви гости – провикна се той, още незатворил вратата зад себе си. Майка му, която тъкмо подреждаше масата, се обърна и се усмихна.

- О, каква изненада. Хайде влизайте, сигурно сте се простудили. Влизайте, вечерята е готова.

Ани беше притеснена от всичко, което се случваше. Не бе вярвала, че все още съществуват добри и благородни хора, които да споделят с непознати и малкото, което имат. Тя не криеше щастието си и големите й сини очи сияеха по-силно от коледните лампички.

Малкото русокосо момиче остави грозното си пате на пода, а то размаха крилца, за да изтръска снегът от себе си. След това тя извади от джоба си Палечка, а майката на Ханс нагласи специално за нея малка чинийка.

Всички бяха седнали на масата и оживлението беше обзело цялата стаичка. Изведнъж се чу някакъв шум. Нещо падна в камината и изпука. Ханс скочи от стола и извика:

- Оловният войник, моят оловен войник. Не, само не и той!

Очите му се насълзиха, виждайки, че малкият му приятел не бе на мястото си. Без дори да се замисли, протегна ръка и бръкна в пламтящия огън, за да го спаси. Сложи го върху кърпичката, с която бе увита Палечка и го разтърка. В следващия момент, се случи нещо невиждано. Кърпичката се размърда и веднага щом Ханс я разтвори, от нея се показа изправен, с гордо вдигната глава и в прекрасна синя униформа, малкият оловен войник.

- Знаех си, знаех си! Мамо, нали ти казах, че сякаш ме вижда и сякаш ме чува, когато му говоря!

Очите му се напълниха със сълзи на щастие. Той остави войничето при Палечка и се върна на мястото си. Двамата веднага се заприказваха и тя му сподели част от вечерята си.

Всички се смееха, пееха и се радваха. Това със сигурност бе най-прекрасната им Коледа. След вечеря домакинята приготви леглата на децата и ги целуна по челото. Малкият оловен войник и Палечка спяха върху камината в специално приготвени легълца от кибритени кутийки, а Ханс и Ани се бяха унесли в сладък разговор, откривайки всеки миг по нещо невероятно един за друг. И за двамата това бе началото на нещо красиво и истинско.

Ханс й пожела лека нощ и пъхна ръка под възглавницата, така както обичаше да заспива. Но имаше нещо различно. Той бръкна и извади малко зелено подаръче с оранжева панделка. Нетърпеливо я развърза и видя прекрасен кожен тефтер, със златни нишки и лъскава хартия. Отвори го и зачете:

“За да не спираш да мечтаеш, за да пренасяш приказния си свят върху тези листи, за да бъдеш винаги себе си, винаги нашият Ханс Кристиан Андерсен!

С обич, мама и тате”