О, как искам, как искам да бъда дете. А ти?
Не ти ли се е искало някога да отвориш очите си и да бъдеш пак на 10. Слънцето да се отразява в детските ти, безгрижно чисти очи, а ти да му се радваш по детски, наивно. И не ти ли се е искало да облечеш късите сини гащета и блузата на цветни райета и излеш навън, да се наслаждаваш на хубавото пролетно време. Да тичаш безспир и без посока, а вятърът да танцува в косите ти, да легнеш на прясната трева и да гледаш небето. Не ти ли се иска пак да седнеш на верандата и да прекараш следобедните часове в четене на Ян Бибиян, губейки представа за времето?
Искаш ли, искаш ли пак да играем на криеница? Искаш ли да се смеем със сълзи, да се гоним и да пеем на птиците? Помниш ли как рисувахме по асвалта розови цветя и как обичахме да храним животните? И колко, колко много обичахме да събираме светулки, да ги слагаме в буркан с продупчена капачка и да ги гледаме, докато заспим.
Липсва ми, липсва ми моето детство. А на теб?
Липсват ми игрите до късно пред блока, липсват ми количките на Митко и контруктура на Ваньо. А онзи тритон, спомняш ли си го? Липсва ми и Ричи, онова малко черно кученце, което никак не ме харесваше, а аз пък обичах до болка. Липсват ли ти летните горещи нощи, в които стояхме будни и слушахме щурците? О, колко много ми липсва песента им. Липсва ли ти старата кола на дядо и работилницата му, в която обичахме да стоим с часове, винаги намирайки нещо ново и различно? Липсват ми кюфтетата на баба. И баба много ми липсва. Липсват ми историите й, които ми разказваше стотици пъти и никога, никога не ми омръзваха. Липсва ми усмивката й, гласа й. Липсва ми присъствието й, това, че знаех, че винаги е до мен.. а не е, защото явно няма винаги. Липсват ми спомените, които забравям и макар да се старая, времето ги изтрива безвъзратно. Липсват ми годините, в които бях дете, безгрижно, щастливо. Липсва ми и слънцето. Защото слънцето, през очите на дете, е друго и защото само тогава виждаме истинската му красота. Липсва ми красотата на слънцето. А на теб? Иска ли ти се да я видиш отново?
Защото е февруари…
Къпкейкс на клечки a.k.a. Cupcake pops!
Меки шоколадови сладки с фъстъчен пълнеж
Видео урок: обработка на снимки
Кулинарна фотография – теория и практика
Шоколадов пудинг с Бейлис
Бананов сладкиш с червени боровинки и лешници
Топли напитки за студените дни
Кантучини с шамфъстък и сушени малини
Кексчета с бял шоколад, лимон и джинджифил
13 Коментара
Много силно написано! Трогна ме и ме накара да се замисля… Да, искам пак да бъда дете…
10 e много, искам на 6. Точно преди училище
Иначе доста сантиментално, размечтах се…
Ирина, успя да ме разплачеш… Липсва ми и на мен…
Липсва ми да живея при баба и дядо, да ставам сутрин в 6:30 за детска градина и вървейки натам с дядо, да си правя снимки на снега. Събота и Неделя да играем на Не се сърди човече и да гледаме междузвездни войни на вуйчо на видеото. Липсва ми…
Помниш ли летните ваканции на село…
Правехме си кюфтета от кал и играехме на криеница с баба Танчи.
Помниш ли котките с имена на герои от “Дързост и красота”?
Помниш ли онзи ягодов крем на баба Марийка от съседната къща?
А помниш ли онази баба, която толкова ни обичаше, а ние се криехме, когато ни идваше на гости?
Помниш ли Роса, кучето, родено малко след като сме се родили ние?
Помниш ли как спяхме на едно легло аз, ти, баба и Митко и си приказвахме по цяла нощ?
Помниш ли как правехме лютеница и как баба ни мажеше огромни филии от остатъка? Помниш ли как тичахме боси по асфалта и как се къпехме с дъждовна вода?
Помниш ли как играехме на ластик, на дама, на пиян морков?
Помниш ли големият орех и кумболата?
Помниш ли как карахме колелета до припадък и ходехме на селската чешма и на моста?
Помниш ли как се биехме до кръв… как плачехме, как се смеехме… но как винаги бяхме заедно – аз и ти – завинаги!
Много неща се промениха… Много хора, които обичахме, вече не са тук. Много спомени заключихме в прашния сандък на миналото и много мечти забравихме някъде по пътя… Но някои неща не са се променили…
Ти все още си оставаш най-важният човек в моя живот, макар най-малко да ти го доказвам!
Love ya, sis!
@Диляна, кюфтета от кал ли каза?:D Знаех си, че като малки, не сте били много добре
Да, Слави, кюфтета от кал. Но мисля, че сам се досещаш, че не сме ги яли
Nah, пак те лъскаят прекалено, Иринче. Без да съм асоцииран с някой, мога да кажа само, че звучи много детско, хич не успя да ме трогне, но не казвам че е лошо. “Количките” на Митко, всеки ги знаеше хахаха обаче …
Пак не може да ме трогне, може би защото детството ми не беше нищо подобно ;p
Митко, предполагам се досещаш, че идеята ми не е да трогна никого
А, и още нещо, не пиша за хората, пиша за себе си 
Досещам се, досещам се…
:D:D hahahaha
Отдавна не бях плакал!
Аз помня, макар и спомените ми вече да избледняват, но поне имам спомени… И ми е тъжно не, защото вече не съм дете, а защото моите деца няма да имат такива спомени. За съжаление те няма как да помнят как са играли на народна топка, на стражари и апаши, на федербал, на ластик, с обрачи по улиците до късно посред нощ, защото улиците сега се препълниха с паркирани коли, а тези които не са паркирани, се движат повече от непредпазливо. Когато аз бях дете, не бяхме чували за чудото компютър, без което не може да се живее днес, а колко по-весело беше без него… Та ние дори телевизия почти не гледахме на чернобелия ни телевизор и какво ни оставаше? Да лудуваме по цели дни навън, а лятото при бабите на село или в по-малките градове
Еееех, как боси бягахме по реките и събирахме рачета, но днес не бих пуснала децата си без надзор, защото вече светът не е същия. Не съм силна в есетата, пък и нямамм за цел да пиша есе. Всичко написано от мен беше провокирано от споделените мисли да двете сестрички! Не съжалявайте, че не сте деца, а се радвайте, че имате спомени и бъдете убедени, че най-хубавото предстои, въпреки всичко!!!